„Най-добрият начин да направиш децата добри,
е да ги направиш щастливи.”
/Оскар Уайлд/
Поведението на човека е социално обусловено. Това твърдение произтича от факта, че всеки човек живее в обществото и се формира в и чрез него, разбира се това въздействие е във всички случаи опосредствано – човек се намира постоянно в малки социални групи, които оказват влияние върху него и където той извършва своята дейност. Както е многообразна човешката дейност, така многообразни са и обществените взаимоотношения.
Социализацията е процес за формиране на индивида като личност, което включва биологичното, социалното и психично развитие. Съществен е и факта, че човек се променя под непосредственото влияние на социалната среда. Т.е. поведението е продукт и функция на тази среда. Когато налице е поведение, излизащо от рамките на действащите социални норми, говорим за девиация. Девиантното поведение се маркира като “несъответстващо”, отклоняващо се. То се разглежда като психическа и социална деформация, създаваща условия за изолация от обществените отношения. Поради тази причина девиантните могат да бъдат отнесени към групата на аутсайдерите, които поради една или друга причина стоят настрани от обществото. Те игнорират обществените закони и по тази причина променят отношението си към заобикалящия ги свят. Т.е. девиациите са смесица от социално-психически деформации на личността, които са проявяват в не одобряемо поведение, противостоящо на общоприетите изисквания.
Терминът „девиация“ ( от лат. deviare – отклонение от социалните норми) означава най-общо „отклонение“ и се прилага при оценката на такива прояви от живота на индивида, които се оценяват като несъответстващи на социалните и морални норми в едно общество. Т.е. дали едно поведение е отклоняващо се от нормите се определя също контекста, в който то се проявява. Формите на отклоняващото се поведение могат да бъдат разнообразни и да касаят както нарушаването на правните норми, така и на социо-културните норми. Като девиация могат да се интерпретират прояви като престъпността, наркоманиите, алкохолизмът, скитничеството, просията, проституцията, психопатоподобните изяви на личността. Както се вижда от споменатите форми на девиантност, поведението може да нарушава нормите на обществото, но може да се проявява и в по-тесен социален контекст или да бъде насочено срещу самия индивид, следващ тази форма на поведение.
В най-общ смисъл девиантното поведение е нарушение на норми, които са общ стандарт за това, което индивидите е редно да мислят, казват и правят при определени обстоятелства (Clinard, M., 1989, 6). Нарушението на тези общи стандарти често води до реакция и санкция от страна на общността. Т.е. санкцията е нормативният отговор, като целта е поведението на индивида да бъде коригирано според общите норми и ценностен профил на групата.
В основата на социологическите теории за девиантно поведение стои въпросът за интеракцията на индивида със социалната среда. В този смисъл девиацията не следва да се разглежда като вътрешна характеристика на определено поведение, а като нарушение на груповите норми, независимо дали те са кодифицирани или не. Когато се говори за девиация, трябва да се има предвид и въпросът за социалния контрол.
Факторната теория за изследване на девиантността поставя акцент върху множеството фактори, оказващи влияние върху определен тип поведение. Според възгледа за „множественост на причините“ (“multiple causation”) престъпността е резултат от каузалната връзка между голям брой фактори, а не следствие само от един (Станков, Б., 2008, 150).
Важно място във функционалисткото направление, интерпретиращо причините за отклоняващото се от социалните норми поведение, има теорията за аномията на френския социолог Емил Дюркем. В съвременната си конотация понятието „аномия“ има отношение към социеталната неустановеност и нестабилност, като резултат от разпад и непризнаване на общоустановени ценности и норми. Процесът засяга не само липсата на интернализация на обединяващ за едно общество морално-етичен кодекс, но също така и чувството за неустановеност, несигурност и отчужденост на индивидуално ниво. В книгата си „Разделение на обществения труд” Дюркем твърди, че девиантното поведение може да бъде разбрано единствено в контекста на специфичния морален код, който то нарушава.
По-късно теорията на Емил Дюркем е доразвита от Робърт Мертън. Според него общества, които поставят силен акцент върху важността на икономическото и финансово преуспяване, но същевременно не указват легитимните средства за постигането на този успех, подтикват индивидите към девиантност. Мертън теоретизира аномията и някои форми на девиантно поведение като противопоставяне на „социално установените стремления” на обществото и „социално структурираните пътища за реализация на тeзи стремления” (Merton, R., 1968, 188).
Теорията на Р. Клауърд и П. Олин, отнасяща се за причините за девиантните поведенчески прояви, също може да бъде отнесена към функционалистката парадигма. Клауърд и Олин изграждат теория си върху концепцията за аномията и разглеждат девиантните прояви на подрастващите като резултат от натрупването на структурни несъответствия в обществото. Според тях при младежката престъпност се наблюдават няколко способа за адаптация: 1. Криминалната младежка субкултура; 2. Конфликтната младежка субкултура; 3. Ритритистката младежка субкултура (Тепавичаров, И., 1997, 34).
А. Коен смята, че младежката субкултура възниква тогава, когато група лица, която изпитва затруднения при адаптацията си към социалните институции, се събере и започне да сътрудничи помежду си ефективно. Коен разглежда младежката субкултура като реакция на представителите на ниските социални класи, които не могат да се адаптират към социалните институции, почиващи върху ценностите на средната класа. Ниският социален статус създава чувство на неудовлетвореност и потиснатост у тези младежи, така че те се ориентират към общности, характеризиращи се с ценности, различни от тези на групата, към която не могат да се адаптират (пак там).
Според теорията за лейбализацията (теория за етикетирането) поведенческата девиация се разглежда не като конкретен акт на отклонение, а като културна норма на множеството, отклонението от която определя индивида за девиантен. Теорията поставя фокуса върху начина по който по-големите социални групи дефинират и етикетизират малцинствата. Идеята за лейбализацията е близо до теорията за социалния конструктивизъм, където истината не е обективно понятие, а формирано от индивида и неговата среда и следва интерпретативна епистемология.
Теорията за културната трансмисия, изхождайки от позициите на интеракционизма, търси основанията за девиантността като следствие от процеса, при който индивида усвоява определени идеи и практики, които репликират поведението, наблюдавано в социокултурната среда. В „Принципи на криминологията” Е. Съдърланд разглежда човешкото поведение – социално положително или негативно – като основаващо се на едни и същи закономерности, а именно научаването, което се усвоява в процеса на обучение. Концепцията за „научаването” е заимствана от Габриел Тард, който още през XIX век стига до заключението, че човешкото поведение се учи /научава/.
Теорията за конфликта поставя акцент върху макросоциалните процеси в обществото и върху ценностите на привилегированите социални групи, като социално-правен механизъм, който регулира отношенията между социалните класи. Според тази концепция всяка социална група притежава своя ценностно-нормативна система, която влиза в противоречие с ценностната система на господстващата класа в обществото. Ценностите на тази класа трансформират икономическите интереси на групата в правни норми, които я защитават. Основна критика към тази теория е че поставя акцент върху макросоциалните процеси, без да дава обяснение на причините за младежката девиантност (пак там, 37).
Акцент в психологическите теории за девиантно поведение се поставя върху личностните фактори, които влияят на поведението на индивида. Макар че протичащите вътрешнопсихични процеси са динамични, в голяма степен определяни от социалния опит, психологията изследва и такива вътрешни състояния, при които личността повтаря дезадаптивни поведенчески модели, като търси отговор на въпроса кои са факторите, влияещи на съзнателното и несъзнателно отклонение от социалните норми, в какви случаи личността избира да се държи по определен начин и кои са ефективните механизми за трансформиране поведенческите модели. От индивидуалните личностови особености зависи уникалният набор от реакции на стимулите на социалната среда, характер на междуличностната интеракция и отношения, нагласи и т.н., а познаването на тези индивидуални специфики би помогнало на специалистите да разберат по-добре индивида, така че да бъдат открити и осъзнати мотивите за определен тип поведение в процеса терапевтична работа. Х. Айзенк твърди например, че криминалното поведение е резултат едновременно от условията на средата и уникалния набор от личностните черти. Той смята, че индивиди, които са генетично предразположени към извършването на криминални деяния и се намират в неблагоприятна социална среда и лоши условия – бедност, липса на добро образование и безработица – са много по-склонни да се ангажират с такова поведение (Clinard, M., 1989, 46-47).
В бихевиористичната концепция същността на поведението се определя в отношението на зависимост между индивида и средата. Смята се, че поведението на индивида е съвкупност от реакции следствие стимулите от средата. В реализацията на „поведение-отговор” участват предварително действащи мотиви, подбуди и нагласи на индивида (Гърбачева, А., 1996, 13). Поведението се интерпретира като детерминирано от условията на средата. За разлика от представителите на бихевиоризма, редица етолози (К. Лоренц, Н. Тинберген) и фройдисти аргументират присъствието на филогенетично унаследени характеристики на поведението, които участват в процесите на приспособяване на човека към външните условия на живот (пак там, 15).
Представителите на психодинамичното направление също правят опит да анализират човешкото поведение, което според З. Фройд се определя от несъзнателната насочеността на индивида и неговите нагони. Според З. Фройд човешкото поведение в значителна степен е подчинено на влиянието на подсъзнателните сили, които той назовава влечения. Определяйки инстинктите, желанията и стремежа към удовлетворяване на желанията като движещи сили на поведението, Фройд открива тяхното място на действие в областта на подсъзнанието (пак там, 18-19).
Представителите на хуманистичната психология дават предимство на индивидуалната значимост и рационалност на човека, а свободният избор се разглежда като основна част от тенденцията към самоактуализация. Възможна причина за проява на девиантното поведение е неспособността на личността живее в социалната среда, която го прави невротичен и нещастен. Според Маслоу злобата, разрушителността и жестокостта не са вродени качества,а се появяват по-скоро като „яростни реакции”, насочени против фрустрацията на потребностите, емоциите и способностите.
Като своеобразно обобщение от направения преглед на теориите за девиантното поведение могат да бъдат изведени и следните основни фактори, за които се приема, че имат особена роля и специфично влияние именно в младежка възраст:
- Незрялост на ценностите
- Неравновесие между желания и възможности
- Неравновесие между потребности и законни средства за тяхното удовлетворение
- Ниска самоувереност
- Изкривена социална перцепция
- Остро отхвърляне на доминиращите ценности и норми на обществото
- Социална изолация и отчуждение
- Липса на желание за развитие
- Продължителни негативни емоционални състояния
- „Проблемна“ социална среда
Познаването и разбирането на посочените фактори имат приложно методическо значение в социалната работа с младежи с девиантно поведение, доколкото позволява например ориентиране на оценките и най-вече на превантивната работа към рисковите влияния и възможностите, потенциала и уменията на индивида да се справи с тях и да им противодейства със съдействието на помагащите специалисти.
Следва продължение….
Психолог: Жечка Илиева