(Ин-витро оплождане, донорство на яйцеклетки, сурогатно майчинство)

Дни на Франсоаз Долто в България: „Думите в тялото на бебето и детето“,  26 ноември 2022г.

  На 26 ноември 2022 г. имах удоволствието да присъствам на международната конференция „ДНИ НА ФРАНСОАЗ ДОЛТО В БЪЛГАРИЯ“ на тема „Думите в тялото на бебето и детето“, организирана за 12-та поредна година от „Зеленият двор“

https://zeleniatdvor.org/dni-na-francoas-dolto-v-balgaria-2022/

  Събитието бе изключително добре организирано, а темите и лекциите на участниците – много интересни, полезни и повдигащи важни и актуални въпроси за бебетата и децата в съвременния свят, майчинството, родителството и семейството в епоха на медицински, технологичен и информационен „подем“.

  Тук ще споделя част от преживяното и наученото, като се надявам това да е от помощ на всички настоящи и бъдещи родители и семейства, които се опитват да се сдобият с дете с помощта на медицината.

  Д-р Мириам Сежер, психоаналитик и детски психиатър от Франция, изнесе лекция на тема „Детето, заченато чрез асистирана репродукция“. Д-р Сежер е ученичка и последовател на Франсоаз Долто, съосновател и президент на организацията „Каузата на бебетата“, кавалер на Ордена на Почетния легион. Една от първите психоаналитици, работещи в родилно отделение. Води ежемесечни групи за супервизия със специалисти в полето на перинаталността и майчинството. Съорганизатор и преподавател в университета Париж VII по програма “Психично и перинаталност”. Участва в многобройни семинари и научни конференции във Великобритания, Лондон, Италия, Венеция, Бразилия, Канада, Лос Анжелис, Бостън, Ню Йорк. Автор е на редица заглавия, от които преведени на български са: „Думи, за да се родиш. Психоанализа в родилно отделение“, „Малкото училище – голямото начало“, „Ако бебетата можеха да говорят“.[1]

[1] Източник: https://zeleniatdvor.org/dni-na-francoas-dolto-v-balgaria-2022/

 

  Д-р Сежер представи своя опит и психоаналитична работа с деца, заченати по нетрадиционен начин – с помощта на асистирана репродукция. Имат се предвид всички методи и способи, различни от зачеването вследствие сексуален акт между мъж и жена: инвитро оплождане (със семенна течност на партньора или на донор), вътрематочна инсеминация, трансфер на гамети във фалопиевите тръби, трансфер на зигота във фалопиевата тръба и др., като всичко това може да се осъществи и чрез т.нар. „сурогатно майчинство.“

  Всички тези достижения на медицината, които безспорно помагат за решаване на изключително болезнения проблем на стерилитет и безплодие при двойките, поставят и много предизвикателства пред морала, етиката и регулирането на обществените отношения в сферата на произхода и родството.

  Преди всичко, с намесата на специалистите се нарушава интимността и „алхимията“ на зачеването, детето е „комерсионализиран обект“ – подчинено, манипулирано, изцяло под контрола на медицинските специалисти и апаратурата. Стига се дотам, че бъдещите родители избират „донори“, които външно да приличат на тях по ръст, цвят на коса/очи и т.н. Всичко това изглежда много добре на пръв поглед, но как ли се отразява всичко това на бъдещия „човек“?

Асистирана репродукция

Източник: Dreamstime

  Според д-р Сежер: „Ако се върнем към закона на приложната термодинамика на несъзнаваното, според Фройд, нищо от онова, което влиза в психиката, не може да изчезне от нея. Може само да се трансформира. Понякога трансформацията е щастлива, това е сублимацията. Но в повечето случаи не е така. Тя може да бъде предадена пряко на следващото поколение …..Нищо не се предава по-лесно от тревожността.“

  Основната идея, както и дългогодишната работа на последователите на Франсоаз Долто е, че на децата трябва да се каже истината (но не по травматичен начин, който допълнително да им навреди!) и това е добре да стане колкото се може по-скоро след тяхното раждане. Френските психоаналитици имат богат опит в работата с новородени или малки бебета – вж. „Думи, за да се родиш. Психоанализа в родилно отделение“ на д-р Мириам Сежер, „Да се родиш недоносен“ с автор Катрин Вание, работата на Мари-Кристин Лазник и др.

  Децата трябва да знаят истината за това „Кой съм Аз?“, „Откъде идвам?“, „Каква е моята история?“. Всички знаем колко много въпроси задават малките човеци, особено след 3-та си година. Когато им предадем историята и генеалогията[1], всеки може да заеме своето място в семейната система. Думите и езикът са важни! Всичко, за което няма думи и не се говори, намира израз в „езика на тялото“!

  Върху това се акцентира изключително силно от специалистите, защото за много от родителите на тези деца е трудно да говорят за процеса на асистирана репродукция. Много често това е свързано с огромно страдание за тях – дълги години на безплодие, стигма от обществото, срам и тревога, множество провалени опити за забременяване/раждане. И така, за тях е много „по-удобно“ да измислят една „тайна“ за произхода и появата на детето и тази тайна да запълни „празнината“ и „липсващото парче от пъзела“. Често децата се изправят дори пред „двойна тайна“ – първо в семейството и обкръжаващата среда и след това в обществото, където все още въпросът за анонимността (най-вече на донорството и на сурогатното майчинство) не е еднозначно и последователно уреден.

Сурогатно майчинство

  Съвременното ни общество е изградено върху принципите на родството, от една страна и забраната за кръвосмешение, от друга. Тази „база“ може да бъде сериозно разклатена от наличието на трайно установени практики на анонимно донорство и сурогатно майчинство (последното все още не е законово уредено в много страни). В днешно време много двойки прибягват до „репродукционен туризъм“ – отиват в друга страна, където анонимността на процедурите е гарантирана от закона или пък „наемането на корем под наем“ е доста по-евтино.

  Оказва се, че Украйна е точно такъв тип страна и „услугите“ на сурогатни майки са много търсени от чужденци. След началото на военния конфликт обаче, „клиентите“ не търсят своите „поръчки“, а „сурогатните майки“ се страхуват да разкрият „тайната“ и да родят на друго място. Поради отсъствието на закон, правителството няма поглед върху тези „практики“ и никой не знае какво ще стане с тези деца и от какъв травматизъм ще бъдат белязани.

[1] Генеалогията (от гръцки: γενεα, „семейство“; и λόγος, „знание“) е специализирана и спомагаща историческа дисциплина посветена на изучаването на родствените отношения между хората, историята на рода и произхода на индивида. Има за предмет проучване, изучаване и представяне на родствените отношения и произхода на индивида, представяйки ги и картинно чрез т.нар. родословно дърво, таблици или подходящо начертани кръгови диаграми. Особено ценни и значими са изследванията, които освен информация от наследствено-правен характер, съдържат данни за отделните членове на рода в професионален, етнически, религиозен, образователен план и политическа активност.

  Да се върнем към психичните усещания и преживявания на детето, заченато чрез асистирана репродукция – на несъзнавано ниво то „знае“, усеща, че има тайна, но докато тя не бъде разкрита, тези усещания ще се преживяват като неясна и дифузна тревожност, страх, особено от обвързване и др. Ако донорът (в широк смисъл на думата – на гамети[1], на ембрион, на дете, жена и т.н.) остава „чужд“ за родителите, то и детето не може да приеме истината за своята личност, част от него „липсва“.

  Според д-р Сежер, чрез прибягване до анонимността и „сдвояването на гаметите“, се извършва един вид изключване на непознатото, на Другия и това е ситуация, която е опасна както за обществото, така и в индивидуален план. „Става дума за това да подкрепяме изработването на призраци, които понякога болезнено, ще идват да обладават плетеницата от генеалогии, защото сянката на донора остава завинаги свързана с гаметите си.

  В някои семейства съществува абсолютната тайна, но най-често други членове са наясно с начините на зачеването. Разкриването на тайната притеснява родителите: Кога да кажат? Какво да кажат? Защо въобще да го кажат, след като никога няма да се разбере истината за произхода на детето? Други двойки не са против това да говорят за произхода, но изчакват въпросите да дойдат от самото дете.

  На всички тези въпроси д-р Сежер отговаря така: добре е родителите да „информират“ детето си още при раждането му или колкото може по-скоро след това, за да избегнат след това едно травматизиращо разкриване, а по-късно, в зависимост от етапите на развитието му, да се върнат спокойно към тези въпроси, като предварително са се погрижили те да не се превърнат в семейно табу. Детето трябва да израсне в своята истина и постепенно да я възприеме, доколкото му позволява и неговото когнитивно развитие.

  В тази връзка д-р Сежер даде пример от своята практика: на малко момиченце, заченато с яйцеклетка на донор, тя казва, че „една испанка е дала своето „семенце“, за да се родиш ти“. Детето се радва и започва да танцува нещо като фламенко, т.е. приема, че е специална и има „нещо повече“ от другите.

  Човекът има нужда от думите, отнасящи се до неговото минало, за да живее в собствената си идентичност, да си позволи да я обмисли и да си представи себе си. Ако той няма тези думи, в моментите на несъзнавано преработване на родството, като раждане, раздяла, траур или по време на юношеството, това опустошително страдание рискува да се появи. Най-често то ще е зле тълкувано, защото отговаря на актуализирането на „раните“, които винаги са готови да се отворят и да „кървят“. Ако тези хора се „адаптират“ към изискванията за спазване на тайна и анонимност, наложени им от близките и обществото, не така стои въпросът с несъзнаваното, на което не може да се попречи да се прояви и да покаже, че когато градим върху фалшивото, върху неизказаното или върху изкривеното, „изграденото“ рискува да се разклати или дори да се срине.

  Ето още един цитат от д-р Сежер в тази връзка: „Едно дете, съзнателно или не, знае, че е израсло в корема на друга жена. Не можем да изхвърлим това знание, използвайки детската амнезия, т.е. изтласкването на всички спомени от преднаталния период и от първите години от живота му. Не можем също и да изискваме от едно дете то да израсне в пантофите на този, когото родителите му не са могли да си „направят“ сами, пантофи, които ще му бъдат толкова по-неудобни, колкото по-нищо не са му казали.“

[1] Гамета: клетка, участваща в половото размножаване, носеща генетичния материал и на сперматозоида, и на яйцеклетката. В процеса на асистирана репродукция е измислена процедура за „сдвояване на гамети“ с цел подбиране на донори, които да приличат на „родителите“ по кръвна група, цвят на очите, на косата и т.н.

  Доста въпроси и теми изникват и във връзка със „сурогатното майчинство“. Д-р Сежер нарича тази практика „бременност, ограничена само в матката“ – матката се ограничава до ролята на транспортно средство, в което протича „производството на човешкото същество“.

  Съвременната наука обаче, е достигнала до редица доказателства за връзката между майка и дете по време на бременността, за „мигрирането на клетки и ДНК“ от бебето към майката, за постоянния обмен и „връзката“ между майката и фетуса. Какво се случва с всичко това при сурогатното майчинство?

  Съвременните медии оказват невероятен натиск върху това как трябва да изглеждат лицата и телата, най-вече на жените. Развиват се фантазии, съзнателни или не толкова, за „безсмъртие на телата-образи“, изключени от присъщите на възрастта и бременността ефекти. Много холивудски актриси не крият факта, че са прибегнали до сурогатна майка. Остава да разберем до каква степен обществото може да подкрепя тези решения и дали детето може да бъде манипулирано според естетическите желания на майката или на семейството, в случай че жените искат „да прехвърлят“ бременността си на други жени.

  Есенцията и „основният акцент“ на всичко гореизложено и на цялото събитие е не да се „съди“ и да се критикува едно толкова съкровено и интимно решение каквото е зачеването и раждането на дете, а да се подчертае как се случва „свързването“, най-вече между майка и дете, което свързване е най-важният ресурс за цялото му бъдещо развитие. Едва ли има друг толкова съществен и изследван въпрос, какъвто е модела за ранната детска привързаност и неговите отражения върху всички аспекти от живота на детето и възрастния, в който то ще се превърне.

  Психоаналитиците имат изключително богата теоретична и практическа база по отношение на връзката майка-дете, като основен въпрос за тях е т.нар. „раждане на субект“ – не е достатъчно едно дете да се роди физически, то се ражда и се оформя като личност вследствие общуването (най-вече) с майката. Разглежда се т.нар. „раждане на субекта“ – моментът, в който биологичното тяло се превръща в нагонно или казано по друг начин – в психично тяло.[2] Това може нагледно да се изобрази чрез фрагмент от емблематичното произведение на Микеланджело „Сътворението на Адам“.

[2] Текстът е част от представянето на книгата “Изтласкване” на Патрик Ландман и Жерар Помие

Сътворението на Адам

  Темата е обширна и представлява задълбочен научен интерес за психолози и психотерапевти, но за бъдещите майки е важно да знаят следното:

  Майчинството е най-висшата и благородна функция и роля на жената и е въздигнато „в култ“ до такава степен, че често се свързва със смисъла на нейния живот и постигането му дори на принципа „целта оправдава средствата“. На бебето се гледа като на „чудо“, което веднага и изведнъж ще направи майката щастлива и ще запълни всички нейни „липси“, неудовлетворения и несгоди. Затова и в психологията се употребява терминът за детето като ОБЕКТ – на майчините желания, мечти и проекции. За много майки е трудно да вникнат в неговите собствени усещания, нужди и потребности, т.е. да погледнат на своето дете като на отделен, самостоятелен СУБЕКТ.

Амбивалентност и майчинство

  На практика обаче, нещата често се случват по различен от мечтания начин: зачеването става трудно или по болезнен и мъчителен начин, вследствие дълги и сложни процедури, дори и да се постигнат заветните „две чертички“, много жени претърпяват многобройни аборти по различни причини. Раждането е друга „голяма“ тема – може да се наложи преждевременно раждане по причини, произтичащи от майката или от плода, бебето да престои в реанимация и кувьоз и да майката да се прибере вкъщи „с празни ръце“ и т.н.

  Всичко това травмира и оставя болезнени „следи“ както в майката, така и в бебето (и в цялото семейство – нуклеарно и разширено). За илюстрация ще цитирам няколко откъса от книгата на Катрин Вание „Да се родиш недоносен“[1]:

  „АМБИВАЛЕНТНОСТ И МАЙЧИНСТВО

  ….Образ на чистотата, несъмнено, девицата, изпълнена от детето-цар, като телата и желанията са оставени настрани. Вече няма нужда от баща, за да се създават бебета и една епруветка ще свърши работа. Днес от значение е именно тази майчина любов, която на всяка цена искат да бъде дадена на детето, а то на свой ред ще трябва да я върне, бидейки перфектно. Продукт на науката, то няма как да не отговаря на очакванията и любовната връзка с него не може да бъде друга, освен удовлетворяваща. ….

[1] Катрин Вание „Да се родиш недоносен“, стр. 55-63

  ….Ако майката не се чувства подкрепяна, ако по причина на нейната история е станала нарцистично крехка, ако ставайки майка, тя не може да бъде повече жена, тогава тя е застрашена. С или без епидурална упойка при раждането, тя ще упреква своето дете, което ще я кара ужасно да страда. На първо време тя вероятно ще бъде съвършена майка, тя ще се пожертва, ще заеме мазохистична позиция. Ще засвидетелства перфектна любов, при която всичко е дадено на другия, така че нищо да не му липсва. Но още тук капанът се затваря. Това е или една митична майка, жертваща се за своето дете, или едно дете, пожертвано и погълнато от любовта на своята майка…

  ….Когато не е митична, нито поглъщаща, пожертвана или жертваща, тя ще бъде „достатъчно добра“, по начина по който говори Уиникът за това и агресивните нагони, които нормално са в действие, ще могат да бъдат сублимирани.

  …..Ние винаги сме имали повод да научим, че когато майките са били затруднени в способността си да се грижат за своите бебета, то те са били повече „възпрепятствани“, отколкото виновни.

  Уиникът често го напомняше: една майка по природа е добра. Ако тя се проваля като майка, причината е, че носи в себе си много по-стара рана, която никога не е зараснала напълно. Понякога това е тежка липса на майчини грижи в нейното детство. И тогава при нея дори не става въпроса за „животинско“ – тя не се опитва нито да „поглъща“, нито да задоволява своето дете, тя не иска да бъде перфектна. И бебето буквално изпада от ръцете й, тя не може повече да го носи както физически, така и психически.

  ….Когато попаднат в отделението по реанимация, майките, които са родили болно или недоносено дете, повече от всяка друга майка са изправени пред образа на лоша майка, който изграждат за себе си. На майка, която не е могла да износи детето си, която му е дала твърде крехък живот, която, може би, е желала неговата смърт.

  Катрин Вание, както д-р Мириам Сежер и други, имат богат опит в болничните отделения в работата с такива майка и техните новородени бебета. В България това правят проф. д-р Моника Богданова и други. Изводът е, че думите, словото и езикът спасяват животи – на бебето, но и на неговата майка, която е силно травмирана (от самото раждане, но най-често и от предишна своя „фамилна история“ и травма). Грижите на лекарите и медицинските специалисти са от изключително и първостепенно значение за Живота на децата, но те и техните семейства имат нужда от грижа и за Душата, за психичното и за намиране на Смисъла във всичко, което преживяват.

  Албена Каликина, психолог и психотерапевт в развитие